Последвай ниКристиан Киву започва периода си начело на Интер с амбицията да внесе освежаващи промени, които могат да сложат край на дългогодишната зависимост на клуба от схемата 3-5-2. Макар да е наследил тази формация от Симоне Индзаги, който от своя страна я прие и адаптира след Антонио Конте, Киву демонстрира желание да остави собствен почерк, както го направи и неговият предшественик в първите си дни начело на „нерадзурите“.
Още в началните мачове под ръководството на Киву се забелязва ключова разлика – много по-агресивен и организирана преса, когато топката е в противника. Това е особено видно при загуба на топката, когато играчите на Интер не се изтеглят, а веднага търсят директен дуел и ограничават пространствата за контраатаки. Подходът цели да премахне една от най-големите слабости на тима в последните години – уязвимостта при бързи преходи в защита, която често струваше скъпо на отбора по времето на Индзаги.
Освен в защита, Киву внася промени и в атакуващата организация. Все по-често халфовете се позиционират по-близо до нападателите, което осигурява по-голяма компактност в последната третина и повече опции за комбинации. Това се видя ясно при ролята на Хенрих Мхитарян, който бе използван в по-предни позиции, както и при включването на Никола Залевски, който също получи свобода в атака.
Особено показателни бяха тактическите трансформации по време на мача срещу Монтерей от Световното клубно първенство. Киву започна срещата със стандартната 3-5-2, но във второто полувреме премина към 3-4-1-2, а по-късно и към 3-4-2-1. Включването на Петър Сучич в халфовата линия оформи стабилна двойка в центъра, което даде възможност на трети полузащитник да играе по-свободно между линиите, подпомаган от атакуващите халф-бекове.
Симоне Индзаги придърпва защитник на Интер в Ал Хилал 
