80 години от рождението на обаятелния “жълто-черен” чудотворец

Днес се навършват 80 години от рождението на един от най-талантливите, но и най-етични български футболисти – чародеят с жълто-черен екип Динко Дерменджиев.

Чико си отиде от този свят през 2019 година, но спомена за него е все така жив. И едва ли някога ще угасне. Просто защото Дерменджиев е от онези харизматични играчи, които печелят силни симпатии дори сред привържениците на съперниковите отбори.

Динко израства в семейството на популярен за времето си колоездач и изкусна килимарка от един от най-революционните български градове – Панагюрище, която тъче прочутите персийски килими. Прадядото на Чико пък е бил съратник на Васил Левски, който го укрива по време на тайните му комитетски дела.

Детството на Дерменджиев преминава в Панагюрище, като още в ранна възраст се влюбва в спорта. Става републикански шампион по акробатика, тренира също спортна гимнастика и лека атлетика.

Именно тези му занимания му помагат да придобие онази трудно постижима пластичност, която го превръща в истински кошмар за бранителите.

Юноша е на Марица, като първата му роля е вратар в детския отбор на клуба. През 1959 година преминава в Ботев, а Жълто-черните се превръщат в негова съдба.

С екипа на Канарчетата играе в продължение на 19 сезона и решава да се откаже едва през 1978 година. Чико записва 447 мача в “А” група, в които реализира 194 гола. Избран e за Футболист №1 на клуба за ХХ век от привържениците на клуба.

Дерменджиев е ключова фигура и в националния отбор. С националната фланелка изиграва 58 мача и 19 гола и играе на финалите на три световни първенства – в Чили през 1962 година, Англия през 1966 година и Мексико през 1970 година, където дори успява да се разпише.

Любопитно е да се отбележи, че Дерменджиев прави дебюта си в националния тим с един футболист, с когото в годините ще създаде неразривна връзка и изключително приятелство – Георги Аспарухов. Двамата записват първите си минути за представителния отбор на 6 май 1962 година срещу Австрия във Виена.

Още по темата:

Ботев Пловдив привлече талантлив нигериец

Участвал е в мачове, в които негови опоненти са били най-големите светила за онова време като Пеле, Франц Бекенбауер и Еузебио.

1962 е годината, в която младият Дерменджиев се утвърждава в българския футбол. След дебюта във Виена, Чико играе и на световните финали в Чили. На 8 юли се сдобива с легендарен “жълто-черен” статут – Канарчетата нанасят най-тежкото домакинско поражение на Левски. В мач на националния стадион “Васил Левски” Ботев печели с 6:1, а два от головете са дело именно на Дерменджиев.

Притежава невероятна линейна скорост, изключително бърз и с топка в крака. Чико се отличава с удивително рязък старт, които гарнирани с разнообразни и трудноуловими финтове и вроден интелект в играта, го превръщат в неуловим за отбраната на съперниците.

Умее да “чете” играта по-бързо и по-детайлно от останалите. Смущава повечето си колеги с размишленията си за футболната игра.

“Необходимо е отвътре да виждаш терена геометрично, да преценяваш своята позиция в цялостната конфигурация, да изчисляваш за секунди разстояния и ъгли,” споделя тайните на играта Чико в непознат за повечето футболни хора стил.

Винаги отдава огромно значение на спортната психология – аспект, който е широко застъпен във всички водещи клубове в наши дни.

След края на активната си футболна кариера Дерменджиев се отдава на треньорска дейност. На няколко пъти оглавява обичания Ботев, като под негово ръководство Канарчетата печелят Купата на съветската армия през 1981 година, а също така на два пъти са финалисти в турнира за Купата на България.

По-късно е начело на Левски, Локомотив (София), Спартак (Плевен), Шумен, Марица (Пловдив), Хебър (Пазарджик), Чепинец (Велинград), Черноморец, Локомотив (Пловдив), а също и на младежкия национален отбор. Има престои в Кипър, Сирия и Ирак.

“С едно нещо ще се гордея докато съм жив,” казваше незабравимият Чико. “Тръгна ли на разходка по улиците, на всеки два метра ме спират млади и стари, за да ме поздравят. И то не само в Пловдив.

“В София също ме разпознаваха. Това може би значи, че съм си вършил добре работата на този свят…”