Алекс Фъргюсън: Никога не съм бил отчаян или със съмнения
Добави коментар
"Вярвам в инстинкта, имах добър нюх за играчите"

Легендарният мениджър на Манчестър Юнайтед сър Алекс Фъргюсън отговори на въпроси на фенове преди излъчването на филма посветен на него – „Sir Alex Ferguson: Never Give In“. Премиерата на документалната лента за 79-годишния шотландец е на 27 май тази година. 

Сър Алекс, израствайки в Шотландия, винаги ли сте ми­слили, че футболът ще бъде избраният от вас път в живо­та?
– Е, мога да говоря за всяко малко момче в Гован и Глазгоу. Единственото, което имахме, бе футболът, футбол всеки ден. Нямаше нищо друго в жи­вота ми. Във Великобритания има много места, където се играе крикет или ръгби, но в Го­ван единственото нещо, ко­ето имаше значение, беше да играя футбол.

Какъв беше вашият манта­литет като млад футболист и как се промени, когато ста­нахте мениджър?
– Мисленето ми всеки път когато играех, а и после като мениджър беше да печеля. Са­мо това имаше значение. Това беше печелившият аспект през цялото време. Важна бе­ше тази вътрешна решител­ност, че когато излизах на те­рена, трябваше да спечеля. Ни­що друго нямаше значение. Раз­бира се, не всичко е само в победата. Всяко дете трябва да се нас­лаждава на играта.

Освен таланта кое каче­ство най-много цените в игра­чите?
– Нещата са сложни. Някои от играчите, които имах, бяха абсолютно естествени талан­ти. Но имаше и други, които споделяха моята решител­ност, които може би не бяха най-добрите, но се представя­ха на ниво, защото имаха нещо в себе си. Връщам се към една от първите ми загуби като ме­ниджър на 32 години. Не я оча­квах. Влязох в играта с широко отворени очи, че това ще бъде лесно. Начело на Ийст Стърлинг паднахме 2:5 от Албиън Роувърс. Играчите взимаха по 5 паунда седмично или нещо по­добно. Прибрах се у дома и си казах „ако не вкарам Алекс Фър­гюсън в отбора, няма да успея“. Затова се уверих, че моите играчи имат психическа твърдост от този момент на­татък.

Смятате ли, че притежава­те невероятна интуиция?
– Вярвам в инстинкта. Имах добър нюх за играчите. Гледай­ки определени футболисти, търсех черти, които да ми подскажат, че стават за Ман­честър Юнайтед, Абърдийн или Сейнт Мирън. Инстинктът беше наистина важен. Съ­що така понякога подбирах съ­става. Играем срещу определе­ни отбори и решавам кои да из­ползвам. Не бих казал, че е ин­туиция, по-скоро е инстинкт.

Как успявахте да рестар­тирате мисленето си след всеки успешен сезон?
– Е, алтернативата е да се насладите на победата! Това не беше част от живота ми. Ако вляза в базата в Карингтън като мениджър на Юнайтед и виждам този фантастичен тренировъчен терен, защо да не искам да съм там всеки ден. Единственият начин да направите това, е успехът. Никога през живота си не съм скучал за нищо.

Кое е най-голямото ви съ­жаление в Юнайтед и ако мо­жехте да се върнете назад, бихте ли направили нещо раз­лично?
– Винаги ще има съжаления, но съм гледал напред. Утреш­ният ден е различен. Винаги го правех, когато загубехме мач. На следващия ден беше по-доб­ре, без съмнение. Но по отно­шение на съжаленията… В от­бора ми от 1994 г. изглеждаше, че всичките четирима защит­ници остаряват заедно и това е ужасно нещо, което се случва на мениджъра, защото тези момчета за мен бяха фанта­стични. Пол Паркър, Стив Брус, Гари Палистър, Денис Ъруин: прекрасни играчи! Дадоха ми 9 или 10 години и доказателства­та винаги са на футболния те­рен. Те не го виждат, но аз го виждам. Проблемът за мен е „какво да направя по въпроса?“. Успях да организирам вариант за тях и те се справиха добре, но да им кажа е много, много трудно. Същото е, когато трябва да освободите млади играчи. Начинът, по който бих­ме обяснили на 17-18-годишен, че се опитваме да му намерим отбор и „съжаляваме, че трябва да направим това“. Това е ужасно. Това е най-лошото не­що, когато трябва да освобо­диш млад играч. Всичките му амбиции, надежди и желания са свързани с това да играе за Манчестър Юнайтед пред 75 000 и да отиде на финал на „Уембли“. Това е амбицията на всяко дете, което идва при нас, и когато му го отнемете, това е болезнено. Така че мра­зех това.

Какъв съвет бихте дали на родителите на петгодишен талант, за да го насърчат по правилния начин?
– Е, има няколко неща, които бих казал на родителите. Не се обсебвайте с момчето, оста­вете го да расте. Важното за него е да има правилната на­стройка. Да практикуваш през цялото време е страхотна стъпка напред, ако искаш да бъ­деш футболист. Ако стигнете до етапа, в който имате шанс, тогава наистина важното не­що е жертвата. Ако ще бъдеш топфутболист, трябва да се жертваш. Всичко останало оставяш на­вън – каквото и да правят прия­телите ти в петък вечер, ти не го правиш. Ако имате този режим на жертвоготовност в себе си, вие сте си дали по-го­лям шанс. Това в комбинация с практическата работа ще по­могне.

Кой е любимият ви спомен от феновете на Юнайтед?
– О, денят, в който спечелих­ме Висшата лига за първи път. Всемогъщи Боже! Не можах да изляза от паркинга! Феновете бяха хиляди. Отидох следобед, защото искаха снимка, напра­вена с трофея и бях там около три часа. Имаше хиляди и не можах да сляза от колата си, те ме поглъщаха. Беше неверо­ятно. Така че това, което пра­веха този ден, задоволяваше тревогата и облекчението от 26 години. Те страдаха от тол­кова време и накрая онзи ден показаха любовта си към мен. Можеха да ме направят прези­дент тогава!

Имаше ли някакъв момент по ваше време в Юнайтед, ко­гато сериозно се съмнявахте, че ще успеете да постигнете замисленото?
– Е, не казвам точно съмне­ние. Мисля, че имаше периоди, в които сякаш бяхме прокълна­ти да не спечелим. През декем­ври 1989 не победихме в нито един мач. Възпитан съм в ра­ботническа среда. Отчаяние­то и съмненията никога не са се появявали в мен. Винаги съм бил позитивен за това къде отивам, ще гледам всичките си бележки за тренировките, под­бора на отбора ми и следва­щият ден винаги ще е по-добър за мен. Така че съмненията ид­ваха от други хора, а не от мен.

Добави коментар
Гласувай: