Големият шампион Петър Киров с пореден безценен урок по феърплей

Двукратният олимпийски шампион Петър Киров е сред най-успешните представители на българския спорт. Не са толкова много обаче онези, които веднъж стъпили на световния връх, успяват да съхранят непреходните човешки добродетели…

Неподражаемият ни борец, който се окичва с златни медали в класическия стил на Игрите в Мексико през 1968 година и в Мюнхен четири години по-късно, за пореден път заяви, че големите шампиони се познават и по достойното си поведение и демонстрирано уважение към съперника.

“Когато съм побеждавал съперници, никога не съм вдигал ръце, за да покажа, че съм победил,” върна назад лентата професор Киров в ефира на Bulgaria ON AIR. “Исках да бъда смирен към загубата на човека, защото с всеки може да се случи.“

Роден преди 79 години в ямболското село Калчево Киров и до днес не забравя нито откъде е тръгнал, нито трудностите, през които е преминал.

“Аз съм един обикновен човек, който има своето детство, ученически години и казарма. Малко преди прага да навърша 21 години, прекрачих прага на спортната зала.

“Нямаше никакъв спорт. Но по традиция в нашето село по празници и сватби два спорта бяха удостоявани с голямо внимание – конните състезания и борбите.

Киров започва работа в завод „Сила“, където се обучава за стругар. Именно тогава започва да се интересува къде може да се занимава по-сериозно с борба. Независимо, че вече е в третото десетилетие от живота си.

„Отидох в залата,” спомни си той. “Вътре се занимаваха трима треньори с деца, с младежи и с мъже. Минах покрай първия, който ме попита на колко години съм. И когато казах на 21, той ми отговори, че на моите години някои вече се отказват от борбата. Каза ми, че е късно.”

При третия треньор обаче птичето каца на рамото му. Той го кара да се претегли, а след това следва и пробно изпитание на тепиха.

„Исках да се сборя, но ми беше трудно, защото не разбирах нищо от борбата. Нямах спортен екип. Тогава той ми каза, че ще ме запише класическа борба. Следващата година участвах на едно републиканско първенство“, припомни си Киров.

Още по темата:

Олимпийската слава на българската борба

Още по темата:

Титани на класическата ни борба с ново признание

Той постига най-големите си успехи с разумна тактика на тепиха, в която невинаги се залага на безспирни атаки.

“За различните първенства от висок ранг като стратегия съм си представял следното: Ако не взема точка – да не разреша да ми вземат точка,” разкрива професорът.

“Ако не направя хватка – да не позволява да ми направят хватка. Въпреки всичко на две от Олимпиадите правих това, което ми трябва и колкото и когато ми трябва.”

Киров е трикратен световен първенец – от шампионатите в Едмънтън (през 1970 г), София (1971 г) и Катовице (1974 г). Четири пъти е стъпвал на европейския връх  – в Минск (през 1967 г), Берлин (1970 г), Мадрид (1974 г) и Санкт Петербург (1976 г).

Носител е  на Златния пояс „Никола Петров“ 11 пъти. По време на бляскавата си кариера печели 52 медала от различни първенства и турнири.

През 1971 и 1972 година е обявен за Спортист номер 1 на България.

Киров завършва с отличие висше образование във ВИФ “Георги Димитров” (днес НСА). Редовен аспирант в Москва, той е кандидат на педагогическите науки.

Защитава хабилитационен труд „Нестандартното технико-тактическо майсторство в класическата борба“.

Бил е старши треньор на националния отбор по класическа борба, заместник-председател на СД „Академик“ (София), председател на Българската федерация по борба и ръководител на катедра „Борба и джудо“ в НСА.

И до днес Киров е особено признателен за топлите чувства, с които го даряват в цяла България.

“Имам чувството, че половин България ми е роднина,” казва той с широка усмивка на лицето си. “Обаждат ми се хора отвсякъде. Така беше и когато се връщах от Олимпиадата – войници искат отпуска от командира, защото съм станал олимпийски шампион…“