Янева: “Искам да спечеля олимпийски медал… защо не и златен!”

Българската борба има своето ново златно момиче. На продължаващия турнир за Световната купа в Белград Юлияна Янева отвя конкуренцията в категория до 72 килограма и по безапелционен начин извоюва първото място, стигайки до най-големия си успех в кариерата.

Вече на българска територия, възпитаничката на двукратния световен и четирикратен европейски шампион Серафим Бързаков бе любезна да отговори на въпросите на 7 Спорт, в които разкри за атмосферата в сръбската столица, за трудните мигове няколко часа преди финала, и разбира се за олимпийските си мечти…

– Каква за теб е стойността на златния медал, спечелен в турнира за Световната купа в Белград?

– Наистина този медал е много специален и много сантиментален за мен! След всички тези трудности, предизивакани от сериозните контузии, след толкова изтощителни тренировки през изминалите години, чувствам, че най-после успях да покажа това, на което съм способна. Със сигурност това е състезание, което завинаги ще остане в съзнанието ми.

– През цялата си кариера си съпътствана от сериозни травми. Достатъчно е да споменем четири операции на колената, фрактура на глезена и ужасния проблем с прешлена от 2018 година, за да добием представа през какво си преминала. Как се чувстваше в Сърбия?

– Слава Богу, чувствах се добре. Е, като всеки професионален спортист винаги имаш леки неразположения, но нищо сериозно. По-големият проблем дойде седмица преди турнира, когато не се чувствах в най-добрата си кондиция, може би бях леко преуморена от натоварванията. Но Серафим Бързаков бързо усети къде е причината, промени интензивността на тренировките и за самото състезание бяха напълно подготвена.

– Стигна до златото съвсем убедително. Как видя схватките отвътре и коя беше най-трудната ти среща?

– Може да звучи странно, но най-тежко ми беше в първата среща – срещу аржентинката Лус Клара Васкес (б. а – Янева печели с категорична победа с 9:0 технически точки). Вероятно се нуждаех от малко време, за да вляза в своя си ритъм. Оттам нататък срещите ми протичаха по-леко. Ключовият момент беше няколко часа преди финала, когато усещах, че психологически не съм готова да изляза на тепиха. Чувствах дискомфорт, усещах се доста напрегната, не успявах да се концентрирам, да се фокусирам върху финала. Може би трябваше да преодолея тази психологическа бариера от загубените два финала в големи първенства. Но успях! Отново до мен беше Серафим Бързаков, който успя да възвърне увереността и спокойствието ми. Благодарение на него малко по-късно вече се чувствах съвсем релаксирана и готова за финала. Повече изобщо не усетих напрежение, независимо че турската състезателка (б. а. – Бусе Тосун) е много по-титулувана. В самия финал може би загубих за кратко концентрация по време на втората част и тогава допуснах тя да спечели две точки, но всичко после се разви добре…

– Турнирът за Световната купа в Белград беше необичаен – проведе се без публика и при строги мерки срещу разпространението на коронавируса. Това не влияше ли негативно на състезателите?

– Да, факт е, че цялата организация, цялата атмосфера, беше подвластна на този вирус. Съвсем различно е усещането, когато липсват зрителите, по-странно е. Имаше само един сектор, в който можеха да влизат състезатели, треньори и членове на делегациите, но е съвсем различно. Непрекъснато ни правиха тестове, мереха ни температурата… В един момент става малко досадно, но сме длъжни да го приемем и се съобразяваме. Още повече, че когато си фокусиран върху състезанията, дори не обръщаш особено внимание.

– Каква е ролята на Серафим Бързаков в твоя успех?

– О, както вече казах, той е изключително важен за всичко, случващо се в кариерата ми. Той ми е като баща, аз прекарвам с него повече време, отколкото със семейството си. Той и първият ми треньор Михаил Ангелов всъщност са хората, на които дължа почти всичко в борбата. Нещо повече, Серафим Бързаков е мой идол в борбата. Гледам с огромен интерес неговите схватки и имам чувството, че всеки път мога да науча нещо ново от тях.

Още по темата:

Селишка грабна бронза на турнира “Яшар Догу” в Истанбул

– Спомена първия си треньор. Нека те върна малко назад с баналния въпрос – защо едно момиче избира мъжки спорт като борбата?

– Всъщност никога реално не съм имала намерение да се занимавам с борба, стана случайно. Аз бях малко по-мъжко момиче и преподавателят ми по физическо възпитание в основното училище в Ямбол ми каза, че съм имала заложби и ме попита дали искам да опитам да се боря. Направих го, сборих се и с момчетата. И така тръгна всичко…

– Догодина е олимпийска година, а ти ще трябва да смениш категорията, тъй като тази до 72 килограма, не попада в олимпийската програма…

– Да, така е. По принцип аз винаги съм се борила до 62 кг или до 68 кг, но сега отсъствах дълго заради травмите и качих повече мускулна маса. Смея да кажа, че се чувствах добре, но сега най-разумно би било да сляза на 68 килограма. По-горната олимпийска категория е 76 килограма, но това вече е доста за мен, а и там влизат момичета, които по принцип са по 80-85 килограма. Ще ми е трудно с тях.

– А докъде се простират мечтите ти? Имаш ли вече цел за предстоящата година?

– Като всеки професионален спортист и аз искам да успея да стъпя на олимпийския тепих. Разбира се, не спирам с това. Искам да спечеля олимпийски медал. А и да си го кажем направо, защо да не е златен (смее се)…

– Добре, представи си, че разговаряме след пет години. Какво би искала да видиш до името си във визитката си?

– След пет години означава, че ще са минали две Олимпиади… Бих искала да видя, че пише няколко пъти европейска шампионка, световен шампион и олимпийска медалистка, в най-лошия случай (отново се усмихва).

– А какво следва оттук нататък? Ще имаш ли време за почивка?

– Ще отдъхна два-три дни и започваме наново. На 7 януари имаме републиканско първенство, а там ще се появя в новата си категория – до 68 килограма. Няма кой знае колко време за почивка, тръгваме към новите цели за следващата година…

– Благодаря! Пожелавам ти хубави празници!

– И аз благодаря за хубавите думи! Весели празници!