Легендарният мениджър на Манчестър Юнайтед сър Алекс Фъргюсън отговори на въпроси на фенове преди излъчването на филма посветен на него – “Sir Alex Ferguson: Never Give In”. Премиерата на документалната лента за 79-годишния шотландец е на 27 май тази година.
Сър Алекс, израствайки в Шотландия, винаги ли сте мислили, че футболът ще бъде избраният от вас път в живота?
– Е, мога да говоря за всяко малко момче в Гован и Глазгоу. Единственото, което имахме, бе футболът, футбол всеки ден. Нямаше нищо друго в живота ми. Във Великобритания има много места, където се играе крикет или ръгби, но в Гован единственото нещо, което имаше значение, беше да играя футбол.
Какъв беше вашият манталитет като млад футболист и как се промени, когато станахте мениджър?
– Мисленето ми всеки път когато играех, а и после като мениджър беше да печеля. Само това имаше значение. Това беше печелившият аспект през цялото време. Важна беше тази вътрешна решителност, че когато излизах на терена, трябваше да спечеля. Нищо друго нямаше значение. Разбира се, не всичко е само в победата. Всяко дете трябва да се наслаждава на играта.
Освен таланта кое качество най-много цените в играчите?
– Нещата са сложни. Някои от играчите, които имах, бяха абсолютно естествени таланти. Но имаше и други, които споделяха моята решителност, които може би не бяха най-добрите, но се представяха на ниво, защото имаха нещо в себе си. Връщам се към една от първите ми загуби като мениджър на 32 години. Не я очаквах. Влязох в играта с широко отворени очи, че това ще бъде лесно. Начело на Ийст Стърлинг паднахме 2:5 от Албиън Роувърс. Играчите взимаха по 5 паунда седмично или нещо подобно. Прибрах се у дома и си казах “ако не вкарам Алекс Фъргюсън в отбора, няма да успея”. Затова се уверих, че моите играчи имат психическа твърдост от този момент нататък.
Смятате ли, че притежавате невероятна интуиция?
– Вярвам в инстинкта. Имах добър нюх за играчите. Гледайки определени футболисти, търсех черти, които да ми подскажат, че стават за Манчестър Юнайтед, Абърдийн или Сейнт Мирън. Инстинктът беше наистина важен. Също така понякога подбирах състава. Играем срещу определени отбори и решавам кои да използвам. Не бих казал, че е интуиция, по-скоро е инстинкт.
Как успявахте да рестартирате мисленето си след всеки успешен сезон?
– Е, алтернативата е да се насладите на победата! Това не беше част от живота ми. Ако вляза в базата в Карингтън като мениджър на Юнайтед и виждам този фантастичен тренировъчен терен, защо да не искам да съм там всеки ден. Единственият начин да направите това, е успехът. Никога през живота си не съм скучал за нищо.
Кое е най-голямото ви съжаление в Юнайтед и ако можехте да се върнете назад, бихте ли направили нещо различно?
– Винаги ще има съжаления, но съм гледал напред. Утрешният ден е различен. Винаги го правех, когато загубехме мач. На следващия ден беше по-добре, без съмнение. Но по отношение на съжаленията… В отбора ми от 1994 г. изглеждаше, че всичките четирима защитници остаряват заедно и това е ужасно нещо, което се случва на мениджъра, защото тези момчета за мен бяха фантастични. Пол Паркър, Стив Брус, Гари Палистър, Денис Ъруин: прекрасни играчи! Дадоха ми 9 или 10 години и доказателствата винаги са на футболния терен. Те не го виждат, но аз го виждам. Проблемът за мен е “какво да направя по въпроса?”. Успях да организирам вариант за тях и те се справиха добре, но да им кажа е много, много трудно. Същото е, когато трябва да освободите млади играчи. Начинът, по който бихме обяснили на 17-18-годишен, че се опитваме да му намерим отбор и “съжаляваме, че трябва да направим това”. Това е ужасно. Това е най-лошото нещо, когато трябва да освободиш млад играч. Всичките му амбиции, надежди и желания са свързани с това да играе за Манчестър Юнайтед пред 75 000 и да отиде на финал на “Уембли”. Това е амбицията на всяко дете, което идва при нас, и когато му го отнемете, това е болезнено. Така че мразех това.
Какъв съвет бихте дали на родителите на петгодишен талант, за да го насърчат по правилния начин?
– Е, има няколко неща, които бих казал на родителите. Не се обсебвайте с момчето, оставете го да расте. Важното за него е да има правилната настройка. Да практикуваш през цялото време е страхотна стъпка напред, ако искаш да бъдеш футболист. Ако стигнете до етапа, в който имате шанс, тогава наистина важното нещо е жертвата. Ако ще бъдеш топфутболист, трябва да се жертваш. Всичко останало оставяш навън – каквото и да правят приятелите ти в петък вечер, ти не го правиш. Ако имате този режим на жертвоготовност в себе си, вие сте си дали по-голям шанс. Това в комбинация с практическата работа ще помогне.
Кой е любимият ви спомен от феновете на Юнайтед?
– О, денят, в който спечелихме Висшата лига за първи път. Всемогъщи Боже! Не можах да изляза от паркинга! Феновете бяха хиляди. Отидох следобед, защото искаха снимка, направена с трофея и бях там около три часа. Имаше хиляди и не можах да сляза от колата си, те ме поглъщаха. Беше невероятно. Така че това, което правеха този ден, задоволяваше тревогата и облекчението от 26 години. Те страдаха от толкова време и накрая онзи ден показаха любовта си към мен. Можеха да ме направят президент тогава!
Имаше ли някакъв момент по ваше време в Юнайтед, когато сериозно се съмнявахте, че ще успеете да постигнете замисленото?
– Е, не казвам точно съмнение. Мисля, че имаше периоди, в които сякаш бяхме прокълнати да не спечелим. През декември 1989 не победихме в нито един мач. Възпитан съм в работническа среда. Отчаянието и съмненията никога не са се появявали в мен. Винаги съм бил позитивен за това къде отивам, ще гледам всичките си бележки за тренировките, подбора на отбора ми и следващият ден винаги ще е по-добър за мен. Така че съмненията идваха от други хора, а не от мен.